fbpx

Количката е празна

Повечето хора са наясно с концепцията за маратонските бегачи, които се изправят пред стена – метафорична точка, до която достигат неопитните бегачи изразходвали вече наличните им в тялото запаси от енергия – изведнъж блокират все едно буквално са се ударили в тухлена стена.

Въпреки това, няма нищо метафорично в стената, пред която се изправяш на Маратона на Мон Блан – буквално 2500 метра.
Маратонът започва от центъра на Шамони, при вече бедния на кислород въздух на 1035 метра над морското равнище. На старта бях малко обезпокоен, за това колко сериозно подготвени изглеждаха всички участници. Оказа се, че почти всички са бегачи на свръх-дълги дистанции, не маратонски. Около половината от тях носеха щеки за стабилност. Почти всеки имаше кемълбег, за да носи няколко литра вода – имаше само пет станции за вода по пътя.

 


Пистолета даде старт на маратона в 7.00 и всички 1500 бегачи, включително и аз се понесохме по тесните улички на Шамони, следвани от телевизионен хепикоптер.
Пътя скоро те пренася извън населеното място по планинските пътеки. Стръмните хълмове по-късно принуждават повечето от нас да вървят в колона по един – сърцето ти бие тежко, дробовете ти крещят за въздух, а краката ти се пълнят бързо с млечна киселина.
Скоро осъзнаваш, че няма обозначения за километрите, които изминаваш. Това можеби е добре, защото ако знаех, че след два часа здраво бъхтене съм на по-малко от една трета от разстоянието, сигурно щях да се откажа.
Продължих да се влача без ясна представа колко съм изминал или колко още ми остава, потичвайки или вървейки нагоре, като се опитвах да бягам по всеки относително равен терен, за да наваксвам с времето.


Изнизаха се три часа, после четири, пет, а след това, о, ужас на ужасите – минаха шест часа, а аз все още нямах идея колко още ми остава. Изглеждаше безкрайно. Започнах да губя желание за живот. Беше започнало да става ужасно горещо и въпреки слънцезащитния крем с фактор 15 кожата ми беше започнала да изгаря.
Изкачвайки едва- едва един хълм видях как един човек припада няколко метра пред мен. След като няколко от нас спряха да проверят дали е добре (оставихме го на грижите на няколко пешеходци след като се свести), ние бавно продължихме със страх да не ни застигне същата съдба. Беше невероятно горещо и е трудно да прецениш, колко можеш да пиеш от тази, която носиш без да се озовеш в ситуация, в която тя да свърши.


На високите участъци от маршрута имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Имаше толкова стръмни места, че за да ги преодолееш драпаш на четири крака. Видях и няколко човека да се спъват и политат. Всеки имаше одрасквания и ожулвания след края.
Придвижването до финала беше унищожително. Всичко, което можех да направя, е да вървя в права линия и да запазя съдържанието на стомаха ми там, където му е мястото. Усетих, че няколко човека ме настигат на финалната права и с последни усилия се напънах да се затичам последните 100 метра, за да не ме изпреварят накрая.


Ясно беше, че съм подценил маршрута. Надявах се да измина разстоянието за около 5 часа, но победителя финишира за малко по-малко от четири – близо половин час повече от предходната година. След края на маратона говорех с няколко човека, които при нормални условия бягат маратони за по-малко от три часа и те ми казаха, че са взели разстоянието за повече от 5 часа и половина. Това поне не омаловажава моите 6 и половина... Въпреки че не бях спал много добре предишната нощ, едва ли можех да направя нещо повече, за да ускоря темпото си. Бях абсолютно изтощен, когато финиширах. Не знаех какво да правя със себе си.
Това беше истинско откъсване от досегашните шосейни надпревари. Гледката беше фантастична, а и научих доста псувни на френски на финалната права!
Не че искам да се оправдавам, но съм убеден че измерването на дистанцията не е било много точно. Моят Nike+ за iPod обикновено засича разстоянията доста прецизно. След състезанието проверих какво е отчел и показваше почти 48 км. Или не отчита добре разстояния, когато е стръмно, или организаторите наистина грешаха.

Автор: Owen Wainhouse