Водолазно гмуркане

Водолазно гмуркане, работа и плуване под вода се осъществява с технически средства позволяващи на човека да диша и получава необходимия за съществуването му кислород. Най-популярни за това са водолазните костюми, свързани с маркуч за непрекъснато подаване на въздух от повърхността или автономните скафандри, наричани акваланги, обезпечаващи запас от въздух за продължителен период от време (до 3 часа, в зависимост от дълбочината и потреблението).

Има разработени и специални апарати, използвани най-често във военно-морските сили, при които издишаният въздух не излиза във водното пространство и не се оставят следи от въздушни мехурчета. Те използват т. нар. затворен цикъл, където с химически средства издишаният въздух след обогатяване с кислород, отново се вдишва. Водолазното гмуркане и водолазният спорт могат да са любителски или професионални, но и двете изискват подготовка, тренировка и документ за правоспособност.

Гмуркането под вода със задържане на въздух е известно още от древността. То е използвано при събиране на раковини, перли, корали и други подводни богатства. Нуждата от наличие на въздушен резервоар под вода се засилва, когато се налагат поправки на кораби, подводен риболов и изследване на морското дъно и животинските видове. Едни от първите опити за плуване под вода е с помощта на тръстикови пръчки, но това не позволява спускане на дълбочина, по-голяма от около метър. Около 1535 година се появява подводната камбана, камера за спускане на водолази. Тя има формата на камбана, отворена отдолу и се спуска във водата с помощта на въжета от палубата на кораб. това е първият ефективен метод за спускане под вода, чиято идея принадлежи на Леонардо да Винчи. Във Франция и Англия са разработени първите водолазни костюми от кожа, които позволяват спускане до 18 метра. Появяват се и първите подводни шлемове, изработени от метал. До началото на XIX-ти век единственият ефективен способ за подаване на въздух е от повърхността. В 1865 година е разработен първият сферичен въздушен контейнер с регулатор, който водолазите носят на гърба си при спускането. През 1893 година е разработена подводната камера. По това време (към края на XIX-ти век) започват и първите научни изследвания по влиянието на водното налягане върху човешкия организъм и безопасните граници за спускане и престой под вода.

Революцията във водолазния спорт правят френският морски изследовател, еколог, журналист и фотограф Жак-Ив Кусто (Jacques-Yves Cousteau) и Емил Ганян, които изобретяват акваланга през 1943 г. Това позволява развитието на подводната археология. През 1985 година са намерени останките на Титаник.

Работата под вода има особеност, при която без да се усеща физическо натоварване има изключително опасни състояния за здравето и живота на водолаза. По-високото налягане на въздуха под вода води до естествено разтваряне и насищане на кръвта на човека с висока концентрация на въздух. Стига се до там, че при дълбочини над 25-30 метра количеството азот в кръвта вече е толкова голямо, че настъпва т. нар. азотна наркоза или азотно опиянение. Съзнанието на водолаза се замъглява, нарушава се основната координация на движенията му, настъпва състояние на веселост, безотговорност и без да отчита околната среда леководолазът може да извади наустника на апарата си. Бързото напускане на дълбочината също много е опасно, поради това, че намаляване на водното налягане води до състояние на "кипене" на кръвта, т.е. получава са ефект както в отворена бутилка с газирана напитка. Като следствие се получава т. нар. кесонна болест - емболии и трайни парализи или смърт. Затова престояването на определени нива по-високи от работното ниво е задължително. Този процес на декомпресия като време може да е по-продължителен от престоя на работната дълбочина във водата. Против азотната наркоза при леководолазни дейности на по-голяма дълбочина, аквалангите се зареждат с газова смес хелий - кислород - азот, наречена тримикс. Тя не води до нарушаване на мозъчните функции каквито причинява азота.

Условно водолазите се делят на две групи - леководолази и тежководолази.

• Леководолазите ползват автономно оборудване и са независими от кораб или лодка при гмуркането си под вода. Тяхната екипировка позволява плуване, спускане на дълбочина и промяна на посоката, независимо от обезпечаващия ги морски съд. Съществува правило "Никога сам!", което предполага, че подводно гмуркане може да се осъществи от мерки за безопасност поне от двама човека.
• Тежководолазите или само водолази са съоръжени със скафандри, тежки обувки и метални шлемове. Те са вързани с въже и маркуч за непрекъснато подаване на въздух и се обезпечават от кораба и неговия екипаж. Тяхното спускане и изваждане от водата се осъществява от корабния екипаж, а работата и престоят им под вода се определя изключително от намиращия се на кораба ръководител на подводното спускане.

По материали от board.bg